could almost see it, then it slipped right out my mind

Можеш да погледнеш една ситуация от безброй начини. Аз съм виновна, ти си виновен, той е виновен, не знам какво се случи, обстоятелствата, емоционалното ми състояние, компромис или съзнателно решение. Може да оправдаеш поведението си по хиляди начини, да го заклеймиш по хиляди начини и да обвиниш другите или света, или пък да ги оправдаеш. 

Всичко е сиво. 

И си мислиш няколко дни аз постъпих така и така, защото това и това. После осъзнаваш, че това и това не са достатъчни оправдания за тъпото ти поведение. После пък, че съжаляваш, че си направил нещо толкова идиотско. После не съжаляваш, защото ти се струва, че е било единствения възможен път. После почваш да обвиняваш другите, че са допринесли до тези обстоятелства. После света, защото другите не са го направили нарочно. После тийнейджърството ти, което, прекарано по един или друг начин, те прави сега склонен към едни или други грешки. После се убеждаваш, че с поведението си си направил безкрайно неравностойна замяна и си избрал грешния път. После пък, че другото изобщо не е имало реален шанс да е алтернатива. И пак почваш да се оправдаваш. После да се обвиняваш. 

Рано или късно решаваш, че няма значение. Дали е имало оправдани причини за решението ти или не, не променя вече предприетите действия. Въпроса е сега накъде. 

И започваш да си мислиш, че може да тръгнеш натам, заради това и това. После, че може и в противоположната посока, заради онова и онова. После те заболява главата, казваш си fuck this shit и отиваш да се напиеш. 

фърст уърлд проблемс

Понякога излизам от банята след часове разкрасяващи 'процедури' и мириша на нещо вкусно и сладко и кожата ми е толкова мека и прекрасна, че искам да изляза в коридора на общежитието и да почна да се завирам в лицата и ръцете на хората, та да ме оценят. Но, ех, сама си се наслаждавам.

ще си измисля изход

Започвам сериозно да се замислям за себе си и начина, по който си водя живота. Време е за основна равносметка, от която се надявам да разбера някои неща и да се ориентирам малко по-добре.
Като за начало последният път, в който си спомням да съм била щастлива за малко по-дълго, беше преди 5 години, когато живота ми на 99% беше различен. Не съм много наясно с правилата на играта, но нещо ми подсказва, че това не е много добре.

Този пост няма много значение за който и да е било от читателите ми

A тази песен е твоя и може би никога няма да го разбереш.
Въпреки че не харесваш Фонтанът... или пък мен.
И твърде много други песни са твои без да го знаеш и ме нападат от плейлиста ми и ме разбиват на хиляди парченца. Може би не чак толкова, колкото ме разбиваше ти, но все пак...

Странно как хората, които уж те познават най-добре, понякога си нямат представа.
Странно как понякога чувствам празно поле и клавиатура по-близко от колкото тях и мога да говоря с него повече, от колкото с тях.
А може и да не е странно. Не знам.
Във всеки случай трябва да спра да пиша за чувствата си и да говоря за чувствата си. Cause no one gives a flying fuck about that.
Което е напълно разбираемо и нормално.

заглавие на поста, не

Да стана сутрин, не, да си легна вечер, не, навън да излезя, не, да ходим до магазина, не искам, но трябва. Прибирам се вкъщи (а искаш ли да се прибираш вкъщи, не, да се връщаш обратно във Виена, не) и майка ми ме пита искаш ли да ти сготвя това, не, а онова не, а какво ще ядеш, не, не искаш ли да ядеш, не, не може да не ядеш, ти друга дума освен не знаеш ли, знам. Облечи си още нещо, не, навън е студено, не е, ще измръзнеш, няма, ако искаш си покани хора тук, не. Да си търся работа, не, да ходя на лекции, не, какво, домашно? не, нямам време кога ще го правя, имам хиляда други неща, почвам домашното, не, не сега, после, после е, няма вече време, няма да се справя защо не го почнах по-рано. Да излезем да пием по нещо, не, да гледаме някой филм....да. Да ме целунеш ли искаш, не, недей, ама какво правиш, е добре, тогава няма да те спирам, друго да правим, не, рано е, какво правиш, а това, не, не го прави, ама недей, а добре тогава, ама не искам, защо, не, е окей тогава, не е лошо. Да се видим пак, не, да се разходим в парка, не, да дойдеш в моята стая, не, да слушаме някаква музика, не тази, не тази, не тази, не тази, дай без музика тогава, не, махни тези щори да влезе светлина, не, дори няма слънце да ти блести, не, да ходим да си сготвим нещо, е добре, трябва ми почивка от учене, да си направя кафе, добре. Някой ми чука на вратата, да, какво правиш, нищо, а искаш ли, не, защо не, не ми се прави, ама какво ми говориш, не, не е така, иначе е, ходи на психолог, не, поне учи за изпита по психология, не, други неща имам, правиш ли другите неща, не. Телефона ми звъни, не ми се вдига, да се обаждам на хора, не ми се говори, да съм сериозна, не, да се забалявам, не, да се отпусна, не, да не се притеснявам, не. Да си купя летни дрехи, трябва, не ми се ходи, нямам карта за градския транспорт, трябва да ходя пеша, не ми се ходи пеша, трябва движение, не, малко въздух, не. Да реша какво искам, не, нищо не искам, да ме оставят на мира, това искам, дори и с хубави неща да идват при мен, не ги искам, пари искаш ли, не, любов искаш ли, не, мечти искаш ли, не, реалност, не. Какво искаш, не, какво не, не знам, не знам какво искам, затова нищо не искам, ама хората ти го дават, не, не ме интересува, добре ли ти е така, не, тогава направи нещо друго, не, това не е хубаво, да.

 Писах за Cashback преди известно време. Сега си спомних за тези думи на Бен. 

Прав е.

and now... on Lost

Тъпото е, че като стигнеш до средно важен абстрактен извод за живота си в 4 часа сутринта в понеделник, не е обществено прието да се обадиш на хората, за да го споделиш и обсъдиш с тях.

Но ако беше, мисля, че щеше да ми е едно от любимите неща за правене. 

Нищо, че често изводите, до които стигам, се струват очевидни на другите хора. Пропуснах ориентировъчния семинар за живота и някои теореми трябва сама да си ги извеждам.

Добре, че имам блог. Иначе толкова мъдрост щеше да се загуби. 

Реших, че след като се загубих, вместо да се лутам с отчаяното желание да се натъкна на правилния път и реалната опасност да се озова в (о, знам ли) гората на вечните мъки (или полянката на бавната смърт чрез задушаване с найлонова торбичка, или езерото с плуващи призрачни момиченца от японски хоръри, или полето с лазещи насекоми, или долината на кошмарите, в които се опитваш да крещиш но нямаш глас), просто ще си остана където съм. Поне знам къде съм по-добре от това къде мога да попадна. Ще си стоя тук. Майната му на пътя на откриването на живота and all that crap. Ако някой ми донесе карта и се ориентирам, може да тръгна нанякъде. До тогава, ей тоя пън тук, сядам, кръстосвам крака и ръце и не мърдам. 

Не. Не искам да чувам.

Никой да не ме закача. 

Отивайте и се лутайте вие. 

Поне като решите да ме потърсите, ще знаете къде съм. 

Точно тук, където съм в момента. 

..ако до тогава не съм хукнала нанякъде другаде след поредното просветление в 4 часа сутринта.

Знаеш, че нещо е добра идея, когато ти хрумне, докато нормалните хора спят. Доказано е. 

Вероятно не е. 

п.с. в този пост няма смисъл и логика. В 4 часа сутринта рядко има. 

previously on Lost.

Край, изгубих се.
Не знам къде съм, не знам защо съм тук, не знам накъде да тръгна и къде искам да отида. Не знам това моите пръсти ли са, които разсеяно минават през челото ми и косата ми или вече не са мои.
Искам неща, които съм загубила, и други, които не разбирам.
В главата си само се извинявам. На всички, на света, най-вече на себе си. Другите може и да ми простят, но аз няма да мога. Не мога да си простя, че съм себе си.
Пиша всичко това тук и се надявам, че като се превърне в думи, вече няма да е емоция.
А на практика всичко е наред... и в същото време нищо не е наред. Въпрос на гледна точка. А аз гледам от ... грешната?
Не си позволявам да съм щастлива. Аз съм проблема. Знам го. И въпреки, че за всичко останало ми пука прекалено, за това не ми пука ни най-малко.
Ако мe интересуваше и се постараех да го променя, може би щях да успея да съм щастлива.
And we can't have that now, can we...

p.s. този филм беше прелестен. Препоръчвам го, не е типичен Боливудски, няма песни и танци, но пък много емоции.

В пустинята

В началото на "Четири след полунощ" Стивън Кинг цитира следното стихотворение.

In the Desert
BY STEPHEN CRANE

In the desert
I saw a creature, naked, bestial,
Who, squatting upon the ground,
Held his heart in his hands,
And ate of it.
I said, “Is it good, friend?”
“It is bitter—bitter,” he answered;

“But I like it
“Because it is bitter,
“And because it is my heart.”

Мога да го коментирам по някакви начини с някакви метафори и препратки към реалния живот и психологията на хората, но няма.
Това е човек, който клечи в пустинята и яде собственото си сърце. И му харесва.
Ето с тази ментална картинка искам да ви оставя днес.